Фън шуи, фенг шуи, вятър работа

Разни хора, с които общувам, доста често „разтягат” тази фраза, свързвайки я с философията на живеене в хармония с природата. Ще се опитам да обясня защо ме отегчават. За древна китайска работа става въпрос. Мнозинството смята, че  Ф.Ш. /няма да изписвам цялото наименование, защото не съм убедена как следва да звучи на български/ е нещо като магия, предугаждане или предчувствие по отношение на връзката между хората и заобикалящата ги среда. При това акцентът тук пада върху разположението на обектите един спрямо друг. Може да се каже, че напоследък Ф.Ш се спряга предимно като интериорно изкуство. Идеята е, че определени предмети оказват върху нас въздействие на психологическо и емоционално ниво. Има неща, които ни навяват болка, гняв, обида или просто не предизвикват никакви позитивни вълнения. Винаги е по-добре да дистанцираме от себе си такива обекти. И обратно – в дома си можем да се обградим от символи на доброто и красивото, от произведения на художествени занаяти, от малки водопадчета или грациозни зелени растения, които да одухотворяват атмосферата, да ни „зареждат” и освежават. Дотук добре.

Но ми е втръснало от самозвани или набедени „експерти” по Ф.Ш.  Хора, които разчитат на незнанието или простодушието човешко, за да размахват екзотични китайски срички и думички, описващи „потока на вечната вселенска енергия”. Тази уж природна енергия в следващ момент се оказва духовна енергия или енергия на свръхестественото, т.е. метафизичното, следователно опираме до система от вярвания /или внушения/, които не подлежат на емпирична проверка. Това не пречи въпросните „експерти” да искат солидни хонорари от наивните, когато трябва да им дадат съвет за пространствените решения в жилищата им. Ф.Ш. отдавна се е превърнало в каша от суеверия и неясни представи, на която, за смях или съжаление, все повече инженер-дизайнери и архитекти обръщат сериозно внимание.

Изводът: ако вляво от масичката в хола си отглеждаш цвете с широки листа, и вече цял месец си в лошо настроение на работното си място, навярно трябва да смениш позицията на саксията. Или работата си.

Иронии на съдбата, или на сърцата…

Нищо, че са минали единайсет години, откато филмът е продуциран. Да гледаш Кристин Скот Томас никога не е загуба на време. А ако е в дует с Харисън Форд, удоволствието е безмилостно.

Първостепенно достойнство на този филм („Random Hearts” е оригиналното заглавие, с превод „Иронии на съдбата”) е актьорското майсторство. За атмосферата допринася великолепният музикален избор – джаз, който превързва душевни рани. Ако предпочитате кървави, необуздани филми с мъжкари като Форд, този ще ви отегчи. Но ако на екрана ви липсват образи, изпипани с финес и психологизъм, ще бъдете обсебени. Сценарият е прост. Много от виделите филма го упрекват в неправдоподобни предпоставки, мудност, безцелни сцени и нелеп финал. Моята истина е, че Сидни Полак е превърнал едно на пръв поглед (траги)комично стечение на обстоятелства в история, която вълнува дълбоко и необратимо. Харисън Форд и Кристин Скот Томас са болезнено автентични в ролите на съпрузи, чиито половинки загиват в самолетна катастрофа. Героят на Форд е полицай, а тя е политик  в разгара на предизборна кампания. Дистанцията помежду им изглежда несломима. Общата им участ се превръща в откровението на живота им. Изпълненията на двамата са силно нюансирани. Има моменти, в които зрителят се чувства като воайор – въздухът е зареден с жива смес от скръб, гняв, жажда, френетична страст. У  мъжа се вихри инстинктът на неприемането, на самоизяждането, на неуправляемото отчаяние. Жената преследва забрава и утеха. И двамата изглеждат неутешими.

Възможно ли е да се спасят взаимно, преоткривайки себе си и живота си вследствие на един фатален инцидент? Биха ли се забелязали един друг, ако неведомото не ги бе обвързало? А възможно ли е да настъпи момент, в който да не изпитват огорчение, нито съжаление за смъртта на неверните си съпрузи? Вижте този филм. Гледайте го с любим човек.

Септември е, ваканцията свърши

В зората на новата учебна година сме. Много се разискват реформите в образованието и здравеопазването напоследък. Има защо – те са ключови. И се коментират от 20 години, и 20 години се върши работа на парче, липсва стратегически подход и приемственост, а самоцелните инициативи са или обречени на неуспех, или малко ефективни. Под напора на европейските приоритети и директиви, обаче, вече се налага да се действа генерално, решително и отговорно.

Майка ми е учителка дълги години в гимназията на малък български град. Покрай нея /и не само/имам наблюдения върху ситуацията в българското средно училище. Както е посочено и в доклада на Световната банка, поднесен днес в столицата, на един учител в българска гимназия се падат между два и три пъти по-малко на брой ученици днес, отколкото преди 15-тина години. Това, за съжаление, не резултира в по-високи постижения в обучението на децата. Причината е комплексна. Родителите реално „прехвърлиха” отговорността за възпитанието върху  учителите. Вкъщи няма кой да насърчава позитивно отношение към задълбоченото, системно учене. Децата не участват в конструктивни училищни инициативи, а родителите им не уважават училищната политика и правилник и търсят контакт с учителите предимно за да ходатайстват за по-високи оценки на ленивите си, диви отрочета.  От друга страна, учителите продължават да работят за едната чест. Заплатите им са трагично неадекватни на усилията, които полагат, за да овладеят хаоса на детската и тийнейджърска енергия. В рамките на управлението на предходното правителство в средното образование все пак бяха реализирани промени, които се погрижиха за образа на Даниел Вълчев. Започна оптимизация на училищната мрежа, а в резултат на учителската стачка през 2007 г. се въведоха и делегираните бюджети. Сега училищата се саморекламират активно, борейки се да привлекат повече деца, предвид съществуващия разходен стандарт за издръжка на ученик. Въведе се система за външно оценяване на знанията, но тя още не функционира пълноценно. Всички сте чували и за проблемите около авторите на учебния материал заради абсурдите в преподаваното съдържание. Факт е критичното състояние на мотивацията на учителите, съответно и нежеланието на младите хора да стават педагози.

Автономията на училищата и правата на директорите се адмирират и от учителите, и от обществото като вярна стъпка. Неприятното е, че няма строги механизми за контрол върху разхода на средства. Следва да се работи и по посока формиране на училищни настоятелства, чрез които родителите и бизнесът да участват активно в живота на образователните институции.

Зодията, та зодията

От малка се отнасям със снизхождение към темата, а защо да лъжа, и към хората, които се упражняват трайно и „задълбочено” по нея. Зодиите, подобно на много други феномени, реални или проектирани от човешката мисъл, типологизират хората, създават стереотипи на възприятие, които фикционално ни разделят или събират.

В древността астрологията възниква като част от астрономията. Сведения относно западната астрология като аспект на астрономическата наука се свързват още с Древен Вавилон; постепенно това знание се разпростира и намира живот и у други народи. Няколко века преди новата ера стига до Гърция, а на прага на християнската епоха  астрологията съблазнява и Рим. От седми докъм тринадесети век арабите „обогатяват” астрологическата щафета, а през  14-15 век и в Европа астролозите започват да печелят респект. В Америка заслуга за зародилото се влияние на това „знание” имат маите и ацтеките, разбира се там то има своя специфика. Вярва се, обаче, че корените на астрологията са в Китай и датират от 3-тото хилядолетие пр.н.е.  Твърди се, че на Конфуций принадлежат думите: небесата изпращат своите добри или лоши знаци, а мъдрите мъже действат съобразно тях.  Най-известните, тежки предсказания, засягащи бъдещето на Европа и света, се свързват с френския астролог Нострадамус, живял през  16-ти век. Той придобива популярност с издаването на серия негови пророчества, които, забележете, са притежавали доста загадъчна форма. И понеже с а били твърде мрачни и внушителни, тези писания са се схващали и схващат и до днес като препратка към ужасите на Втората световна война, Английската и Френската революция.  Може би сте чували за немския математик и астроном Йохан Кеплер и неговите съдбовни за науката закони за движението на планетите. Той заявявал, че астрономията е мъдрата майка на астрологията – нейната глупава дъщеря. Но съществуването на дъщерята било важно, макар и само защото мотивирало напредъка на астрономическите търсения. На хората винаги им се е искало да вярват в про-видението.

Термините астрология и астрономия в миналото са вървяли плътно един до друг. Докато астрономите се опитвали да обясняват факти и да предвиждат движението на небесните тела, астролозите тълкували звездните феномени. За разлика от астрономията, астрологията търсела някаква предполагаема връзка между разположението на небесните обекти и състоянието на човеците „долу” на Земята. А както всички знаем, който търси, намира.

11 септември 2001 – още един клин в мозъка

На датата по-горе в телата на Световния търговски център в Ню Йорк и в сградата на Пентагона във Вашингтон се врязоха пътнически самолети. Над 2700 души станаха жертви на атентатите. Цивилни лица от най-различни националности. По-късно бяха обявени за издирване още няколко хиляди. Девет години по-късно болката, омразата и гневът са не по-малко интензивни.

Съгласно официалната информация атаките са самоубийствени акции на двадесетина ислямски терористи – членове на Ал Кайда.  Тези атентати днес се третират като една от големите трагедии на ХХІ век. Те се отразяват не само в политически и икономически, но и в психологически план на населението в Щатите, на човеците по цял свят. Съединените щати започват война срещу тероризма вследствие на атаките. Приемат законови измения, затягат мерките си за сигурност. И само 30 дни по-късно нападат Афганистан с цел да съсипят талибаните. Така наречената война срещу тероризма до днес навярно е отнела над един милион живота. Истината за събитията на 11 септември 2001 г. има много версии. Основните са две: едната теория е конспиративната, а тя лежи върху убеждението, че двете кули са взривени отвътре, т.е. че атентатите са продукт на цинична режисура от страна на лица, близки до администрацията на Белия дом. Много американски експерти в  сферата на строителството и архитектурата разпознаха брутално престъпление – една изкусна, безскрупулна лъжа, зад която се вихрят интереси на американския хищник. В своята книга „Атака срещу разума” Ал Гор изтъква, че разузнавателните служби на САЩ не са предотвратили атаките, въпреки многобройните предупреждения. Втората основна версия ви е ясна – обявената официално като основание да започне войната. Има ли по-голям парадокс от този – в началото на 21-век, когато информацията и комуникацията са по-възможни и ценени отвсякога, да внушаваш, че тероризмът може да бъде преборен единствено с ….терор? Според  мен религията е най-отровната, гигантска форма на манипулация, раждана някога от човешки мозък, но нали демократичните държави приемат религиозния плурализъм, претендирайки, че уважават различността? Защо тогава не могат да се справят с нея? Отговорът е ясен за едни, мъглив за други. Но да хитруваш от позицията си на „недосегаем”/или на страхливец?/ и да развяваш патриотарски идеи на цената на човешки животи в ерата на глобализацията – това не подлежи на анализ. Това не бива да може да бъде!

Единадесети септември мина. Беше провъзгласен за „Национален ден на почит и съхранение на паметта на загиналите“. Мен това не ме утешава.

Защо пушиш?

Пиете ли кафе? А алкохол? Ако отговорът и в двата случая е да, почти сигурно е, че пушите. В един университет в Лондон има отдел, който изследва пристрастеността към цигарите; та според анализите там  80% от отказалите се пушачи до една година отново се връщат към този си навик. Защо го правят? Не успяват да овладеят рефлекса. Не са осмислили докрай зависимостта си. Не са наясно с вътрешните си конфликти, пораждащи необходимостта от никотин. Или са наясно с тях, но се нуждаят от измамни утехи. Не си дават сметка как се отразява вредният им навик на околните. Или го разбират прекрасно, но пренебрегват фактите. Сигурното е, че заклетите пушачи винаги намират основания да оправдаят слабоволието си. Но аз вярвам в онази закачка, че умен отговор на въпроса „защо пушиш” не съществува. От друга страна съм непримирима към много крайности /макар да ненавиждам двойните стандарти в отношенията/и не съм от онези дето биха бичували пушачите, ако законът го разрешаваше. Познавам хора, които заявяват твърдо и самодоволно, че не близват алкохол и никога не биха опитали цигара, защото това са форми на зависимост от химически вещества, а те не биха допуснали да се пристрастят. Питам ги: не е ли бясното отхвърляне на този тип зависимости пак форма на зависимост? Не е ли страхът от евентуална привързаност пак форма на НЕсвобода? Знае се, че зависимостта при никотиноманите има психическа основа, докато физиологичната е  незначителна. /Зависимостта на физиологично ниво при другите наркотици  е много голяма/. Има неща, с които се преборваш по-лесно, когато и ако ги приемеш и опознаеш, а не като се разграничаваш бурно от тях. Помислете. Истина е. И тук вероятно някой ще ми се изсмее, ала никой от познатите ми,  дето с жар заклеймяват цигарите и алкохола, няма жарък темперамент. Не че да си умерен е порок:). Нямам нищо против сдържаните, винаги-благоразумните, еко-културните и ортодоксално предпазливите …Те просто не са от моята кръвна, извинявам се, от моята група по дух.

Не е страшно да предизвикваш собствените си граници понякога, стига тях да ги има, стига да осъзнаваш отговорността към себе си. И към другите. Трябва да сме толерантни към потребностите на околните, да не накърняваме правата им. Защото очакваме същото от тях.

Историята никога не свършва

Не знам дали сте забелязали –  девети септември е към края си. И понеже историята не свършва, интерпретациите й също, левите по традиция днес почетоха паметта на загиналите в борбата срещу фашизма, а сините отново подчертаха броя на убитите български интелектуалци, политици, офицери, царски регенти от създадения да раздава възмездия Народен съд след преврата на 9.09.1944 г. Днес  много възрастни и зрели хора си спомнят с умиление достойнствата на времето на Живков, а останалите се възмущават на опитите да се реабилитират безумията на комунистическия режим. Едните са носталгици по отношение на „безплатното” образование и здравеопазване, сигурната работа и стегнатия морал. Другите коментират липсата на свобода на словото и плурализъм, проблемите на собствеността,  жертвите на лагерите, невъзможността за мобилност, идеологическия фалш. Лидерът на „Демократи за силна България” /да, прави сте, ползвам кавички, защото въпросната партия не ми мирише на демокрация, а аз имам добро обоняние/ Иван Костов днес произнесе слово, в което блестеше мисълта, че комунистите потъпквали човешките права и унижавали хората, репресирали невинни граждани, но не постигнали просперитет и справедливост. В сайта на столетната БСП пък се мъдри изречение, което посочва 1944-1989г. като период , в който България постига успехи в социално-икономическата и културната си еволюция. Според справката там, отстраняването на Тодор Живков е заслуга на реформаторите в БКП, които стартирали преход към демократично устройство на обществото. Е, не стигнаха далече.

Аз симпатизирам на максимата, че да те унижи може само този, комуто позволиш да го стори. Вярвам, че хората се делят на почтени и непочтени такива. На разумни и безразсъдни. На човеци и безгръбначни. Това са партиите всъщност. Вярвам и в друго – в тоталната импотентност на гражданската ни енергия. Днес в България има близо 350 политически формации, можете ли да си представите колко сме разномислещи, така да се каже…? Количеството си има обяснение, но е факт, че отборното ни мислене и поведение хич го няма. И май никога не го е имало. Ние сме си заклети индивидуалисти, „сплотени” предимно в проявите на… овчедушна кротост и мрънкане под сурдинка.Член 4 от Конституцията ни разказва, че България е правова държава и се управлява според законите в страната. Член 6 ни уверява, че се раждаме равно свободни и заслужаващи уважение, равно длъжни да спазваме законите. Което ми напомня, че на честването на годишнината от 9.09.1944 във Варна днес присъствал и местният лидер на БСП Борислав Гуцанов. Да, да, онзи същият, дето беше в ареста с най-тежката мярка за неотклонение и мигновено се разболя, но не защото се шокира от обвиненията срещу себе си. Същият, чиито престъпления са публично известни, но не ще бъдат „отразени” от отдавна компрометираната ни „машина за правда”  в правовата ни държава. Той е един от многото галеници на Темида.

Всяка система страда от недъзи, заради хората, които не порастват никога. Диктаторските режими са чудовищни и това не може да бъде оспорено от човек с разсъдък. Бедата е, че насилието има много форми и проявления и те не секват. Бедата е, че моралът ни е лицемерен. Бедата е, че етикетите не отразяват съдържанието. Всяко екстремно, лудешко фиксиране върху някаква истина носи семето на нова заблуда. Когато се дискутират исторически дати и събития, забравяме. Че сме ужасно еднакви, забравяме. Че никой не иска да бъде нараняван, лъган, мамен, малтретиран.  Че всички се нуждаем от обич. Защото сме живи за малко.

Вносни мениджъри

Знаете ли какво е експатриат? Лице, пребиваващо временно или постоянно в страна, различна от тази, в която се е родил и отраснал. Понятието се използва предимно по отношение на мениджърите, изпратени в чужда държава, за да управляват бизнеса на компанията там за договорен срок от време. Този срок обичайно варира от 1 до 5 години. Експатриатът по презумпция възнамерява да се върне обратно в родината си, той не заминава с нагласата да остане зад граница перманентно.Тази практика започва да става популярна през втората половина на 20-ти век.

Италия, Германия и Великобритания понастоящем се характеризират с най-голям брой напускащи на принципа на експатриацията. Отново Великобритания и Германия, но и  Испания, се оказват държавите с най-голям приток на чужди граждани. В Дубай, например, сред населението преобладават експатриатите, главно от страни като Пакистан, Филипини, Индия и Бангладеш. С развитието на глобализацията и световния пазар транспортните разходи чувствително намаляха и стана по-лесно да се обикалят континентите. Появиха се мултинационални компании. Експерти и мениджъри, които не могат да намерят работа по мярка в собствените си страни, не се колебаят да потърсят реализация зад граница. Експатриатите обикновено са представители на средната класа в обществото на държавата, където са родени. Нерядко това са хора с авантюристичен дух, влюбени в пътешествията, жадни да познават междукултурните особености, да дишат въздуха на различни хоризонти. Управленските позиции в други държави за тях са възможност да съчетават професионалната си еволюция с устрема към нови преживявания.

Доста български и международни дружества, представени в България, се оглавяват от „вносни” мениджъри. Те обогатяват практиките на бизнес  управлението в нашата страна със своя опит и знания. Ключова тяхна задача е идентифицирането, привличането и подготовката на местни специалисти и лидери, формирането на стабилен екип, включващ и лица, познаващи брилянтно психиката, стереотипите, манталитета на българите. На тези лица постепенно се възлагат повече функции и отговорности – така локалната структура придобива относителна автономност.

Не бъди конвенционален, бъди латерален!

Това ни съветва Едуард де Боно. Съдейки по всички коментари около предстоящия му семинар в София /на 23 септември, т.е. след малко повече от две седмици/, пристигането му в България ще бъде знаково събитие. За любопитковци, предприемачи, мениджъри, иноватори във всички области. Твърди се, че той е изковал понятието „латерално мислене”. Тези от вас, които са маркетингови специалисти, навярно са прехвърлили вече книгата на Филип Котлър за латералния маркетинг. И са наясно с идеята.
А последната звучи долу горе така: безсмислено е да копаеш една и съща дупка два пъти, ако копаеш по един и същ начин. Просто, а? Ами ако ми е приятно да копая? Не се заяждам, забавлявам се. Истината е, че има остър дефицит на въображение на тази наша планета.
Носител на множество научни степени, родител на академични постижения и безпрецедентни бизнес успехи / има ревностни поддръжници – практици във всички професионални среди/, Едуард де Боно се превърна в институция. Правителства, общини, компании-лидери в цял свят използват неговите техники за творческо мислене. Методиката му се изучава в училищата – като започнеш от Австралия, минеш през Русия, Европа и Канада и стигнеш до Венецуела. Зад прословутата техника на шестте шапки стоят различни подходи за мислене в различни ситуации – емоционално реагиране, осмисляне на конкретните факти, търсене на слабости или благоприятни перспективи и т.н. Шестте рамки на мислене касаят ракурса на фокусиране на вниманието и възприемане на информацията. Целта е да се научим да филтрираме и извеждаме за себе си онова знание, което ще ни генерира желаните резултати. Използвайки нестандартни модели. И тук не мога да не се засмея. Съгласете се, че е малко странно да ви преподават творческо мислене. В момента, в който някой се опита да ме изкара от коловоза, да взриви инерцията ми, за да ме учи да мисля „странично”, но използвайки ОПРЕДЕЛЕНИ ОТ НЕГО ТЕХНИКИ, той ме вкарва в нов коловоз. В неговия си коловоз.
Иначе намирам за интересно понятието „probortunity”( находчиво съчетание от “problem” и “opportunity”). И актуално в условията на криза. Да живее благосклонността към нещастието! Следващия път, когато ти стане тъмно, не търси свещ, нито звезди. Надникни първо вътре в себе си. Може би там ще откриеш светлината. Може би.

По следите на изгубеното място

Разхождах се из Варна, когато на грижливо затворена врата, водеща към бар (или музикален клуб), видях надпис от рода: „Ще работим сериозно от началото на септември. Дотогава ще отваряме когато ни дойде вдъхновението. Ако има нещо – тел.000000000.Аре”. Цитирам волно, но трябва да ви кажа, че това послание ме развесели, стана ми някак мило и топло, и тъжно като го прочетох. Помислих си, че винаги ми е трудно да предложа уютно място, където да се съберем с приятели, за да слушаме красива музика на питие, при това силата на звука да е човекощадяща, обслужващия персонал – винаги приятелски настроен и отзивчив, атмосферата – задушевна. Да, да, Варна имам предвид. И знам, че не мога да избягам от вкуса си и вероятно не съм оценила „подобаващо” това или онова снобско заведение с изискан, но хладен интериор, лишено от концепция за музикалния фон. Съжалявам, но аз си имам лице. И чувства си имам. Парвенющината ме кара да се усмихвам горчиво. Агресивното присъствие на самозабравили се типове ме влудява. Голата електроника ме души. Снизходителна съм към всички онези субекти, които не знаят защо харесват това, което харесват. Чиито погледи са лукави, а очите им празни. Но от това не ми става хубаво. Предпочитам  звуците в  случаен машинно-инструментален или дърводелски цех пред онова, дето му казват „хаус музика”. В цеха нещо се ражда. В хаус-клуба се израждат.

Това е положението, хора. Спомням си с носталгия някогашния джаз клуб до жп гарата на Варна – името ми убягва. Преди да го затворят го посещавах често, защото ме беше страх да не го изгубим. Така и стана. Там се свиреше на живо, но духът беше светъл. Там идваха хора с отношение към музиката, която се случва. Хора, които познават себе си и припознават себе си в околните. Ведри, интелигентни, вътрешно озарени личности. Оттам  винаги си тръгваш по-богат, отколкото си отишъл. Не знам кои бяха ентусиастите-собственици, но каузата ИМАШЕ СМИСЪЛ. Нищо, че чалгата прегази града и произведе дегенерати. Мнооого дегенерати. Нищо, че мутренската „култура“ се възцари и превърна девойките в бутафория.

Имаше смисъл. ЗАРАДИ НАС, ДРУГИТЕ.

Но ме е яд, че не сме лоялни потребители. Не сме солидарни с хората, създали местата, които обичаме. А на тях не им е лесно, особено ако са „мисионери“. Те разчитат на нашата привързаност, за да съществуват.